Изгонихме човека от себе си ~ Дамян ДАМЯНОВ
Дамян Дамянов си потегля от този свят на 6-ти юни, 1999 година Дни по-късно в пазарджишкия вестник „ Знаме ” е оповестено последното му изявление – диалог с писателя Продрум Димов. Споделяме някои от мислите на обичания стихотворец.
„ Недейте ме слуша, че желая да мра -
аз съм лукавец и го зная:
желая да виждам още зора
и залез... да, тука е раят.
И пъкълът е тука - и в двата от тях
желая ведно да се хвърлям.
Жив сред своите святост и грях,
надалеч от края. На земята.
Така и по този начин гибелта ми сама
ще пристигна. Как да я крещя? Не дръзвам.
С един крайник ще щъкам по тая земя
аз избирам, наместо в тъма
и с двата да легна под нея ”
27 март 1999 година
Ние сме в непрестанен дуел с обществото и със себе си… усещам по какъв начин гасна физически и душевен. С тия вълци можеш ли да се схванеш? Изгонихме индивида от себе си, егоизмът и егоцентризмът най-цинично се издигат надали не в сан на държавна политика. За какво да пребивавам, кому съм необходим? Трябва да си отивам!
Как може да ти се живее в една стая, прикрепен на стол, пред една машина, на която към този момент не мога да пиша. Мъча се с един пръст… Недостойно е за човек като мене, оставил зад тила си към 50 книги, непрестанно обсипван с уверения от писатели и общественици, че го обичат, че са подготвени да създадат всичко за него, да живее в цялостен дискомфорт. Не ме разбирай неправилно, става дума не за мене, а за участта на интелектуалеца в днешна България.
Ако народът ни живееше най-малко малко по-добре, и на мен щеше да ми е по-леко. Но в тая безпътица…
Това, което сега изживяваме е антиживот. През последните години България даде най-малко два пъти повече жертви, в сравнение с в случай че беше във война. Да не приказваме за страхотните нравствени, морални и духовни загуби. Тези неща не ме оставят на мира ни през деня, ни нощем. Много пъти съм си мислил дали народът ни не случи с управници, или управниците не случиха с народ. Склонен съм да приема първото, поради бездушието, което ни унищожава.
* От последното изявление на Дамян Дамянов, в. „ Знаме ”, 8 юни, 1999 година, Пазарджик
